На 28 септември 2023 г., на 78-годишна възраст, ни напусна проф. дфн Светлозар Игов -една от най-средищните фигури в съвременното българско литературознание и модерна хуманитаристика, сред най-големите умове на българския духовен живот. Над четиридесетте му книги са се превърнали в незаменим национален символен капитал, в основополагащ фонд на българската литературна наука и култура. Във всички тях се извисява гласът на хуманитариста, воден от желанието да тълкува отново и отново литературата като „висша ценност и инструмент за хуманизация на света”.
С всички свои изяви – на проницателен литературен критик, на задълбочен литературен историк, на ерудиран интелектуалец, на афористичен мислител, на теоретизиращ есеист, на поет философ и модерен романист, на конгениален преводач, на концептуален редактор Св. Игов ни води към най-същностните проблеми, свързани с човека и света. Внушителният корпус с негови текстове впечатлява като обем и като смисъл, като мащаб и глъбина, като широта на погледа и дълбочина на прозренията.
Книгите му въвличат в друг, алтернативен, духовно безграничен, философски сгъстен, есенциалистки мъдър свят. Свят като никой друг в българската хуманитаристика, който ни води към най-същинското, към корените на „думите“ и „нещата“, към изворните истини за човека и света.
Погледът на този литератор е открояващ се спрямо всички останали. Но различните тълкувателски оптики при него са не само плод на спонтанни хрумвания или експромптни находки, а и на трайни културноисторически и философскотеоретически натрупвания, които прерастват в собствена концепция за света, в цялостна философия, свързана с изкуството и екзистенцията, в лична духовно-интелектуална визия за човека и историята. Неслучайно трудовете му са изпъстрени с имена на автори и заглавия на книги – от античността до модерната класика, тъй като Игов чете националната и световната литература процесуално, но и като единен, мъдро нареден надвременен свят.
Светлозар Игов е центърът, ядрото, името на българската критическа и литературноисторическа институция от последния половин век. Той издига критиката в основен тип творческо-интелектуална дейност на днешните времена. Отстояването на критическото поприще за него е житейска съдба – всеки ден, неуморно, честно, въпреки всичко. В критическите му книги, събрали отзиви и портрети, проблемни статии и есета, посмъртни и юбилейни слова, предговори и послеслови, живее, кипи литературният живот от миналото и съвременността, преминал през уникалния поглед на един забележителен ценител.
Неведнъж той аргументира любимата си естетико-идеалистическа, художествено-философска теза, че литературата и изкуството се развиват не само и не толкова благодарение, но и въпреки социалноисторическите обстоятелства и че литературата е автономна република на духовната свобода, „обществена алтернатива на обществото”; че творчеството е свят, имащ най-вече отношение към „моралния закон в нас”.
„История на българската литература“ е средищната изследователска творба на Св. Игов, написана през 1981 г., но поради властващата политико-идеологическа конюнктура тя излиза едва през 1990 г. Оттогава насам единствената досега пълна авторска История на българската литература е най-представителната българска книга.
Размислите му са образец за философскоисторическото визионерство не толкова на литератора или социолога, на обществено-политическия коментатор или културния антрополог поотделно, а на националния мислител от световна величина. Трудовете му ни съприкосновят с десетки скъпоценни формулировки, с класически звучащи определения, христоматийно отлети дефиниции, защото Св. Игов притежава дарбата да именува явленията, да постулира законите на литературното развитие, на човешкото съществуване въобще.
С преводите си Св. Игов изпълнява една от основните си мисии, своя дълг на литератор, чувстващ се отговорен за процесите и равнището на цялата българска литература – да направи своевременни ред големи постижения от световната култура. Като любимия си Андрич той осмисля световното културно наследство като „сбор на духовете“.
В трудовете му всякакви регионални, национални граници са преодолени, претопени от глобалната работа на ума му, от философско-интелектуалната напрегнатост на духа му. Самият мащаб на Св.-Иговата литературоведска и хуманитаристка мисъл няма аналог в съвременното ни духовно поле.
Сам по себе си Светлозар Игов е Университет.
Няма по-цитиран и препрочитан български литератор у нас и в чужбина от проф. Игов. Името му тежи по всички етажи на съвременното ни хуманитарно образование и култура. Въпреки всички трудности, с които е принуден да се сблъсква, плод на държавно-партийните режисури преди, но и на културнополитическите конюнктури след 89-а година, духовното влияние на Св. Игов не може да бъде унищожено, тъй като неговият залог е човекознанието, светопознанието.
През последните няколко десетилетия проф. Игов неизменно присъства в професионалния живот на катедра „Българска литература“ при ВТУ и е част от академичното израстване на почти всички нейни членове, превърнали я в институция; удостоява с ярката си фигура всички нейни форуми, дискусии, проекти.
През 2020 г. проф. Светлозар Игов е удостоен с почетната титла Doctor honoris causa на Великотърновския университет.
С живота си творчество Светлозар Игов ни показа, че знанието е свят, но и път, състояние, но и търсене на смисъла и „последните основания” на човешкия живот.
Светъл да е пътят на прозренческия му Дух!
Поклон!
Катедра „Българска литература“,
Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий“